Свежа (джудешка) кръв

Сещайте се сами какво е това :

В кръчмата Beldabar's Rest цареше оживление. Иначе спокойното помещение, беше пълно с хора, вдигаше се врява до небето. Ако ще и гръм да бе ударил, никой сигурно нямаше да го чуе. Причината за това беше, че дъщерята на някакъв си богат местен търговец се женеше. Гордият баща беше избрал тази странна кръчма, на два метра под земята, направена от съединени мазета, защото бил приключенствал навремето и така преживявал отново своите най-славни дни.

Рори седеше на една маса сам и тихо запълваше стомаха си с ейл. Широка усмивка се бе изписала на лицето му, той често поглеждаше към младите, като гладеше рижавата си брада. Снахата плахо се усмихваше и постоянно се озърташе дали свекървата кима одобрително, а пък младият момък почти носеше пияния си чичо, който се беше облегнал на него и с енергични жестове му показваше как се става мъж, от което младежът само се червеше.

След една по-сериозна глътка от кафявия еликсир, Рори остави чашата си на масата, и забеляза, че вече има компания на масата. Пред него седеше един рус, слаб и висок елф с лютня. Целият беше потен, дишаше тежко и измрънка:

- Извинявай, приятел, преуморих се от свирене. Ще поседя тук, докато ме замества местният свирач.

Рори вдигна рамене и двамата удариха чашите си една в друга.

- Какво прави едно джудже в такава дупка като Yartar? Мислех, че всички от вашия вид си седят в планината. - продължи елфът.

- Не е така, дългоухи приятелю, засмя се Рори. Някои от нас строят величествените цитадели, за които си чувал, а други скитат по света и търсят отдавна загубените такива, пълни с повече злато, отколкото можеш да си представиш.

Макар че не беше свикнал да разказва на елфи, този му се стори някак си вдъхващ доверие. Или може би беше от ейла. Научи се да разпознава кога пивото замъглява разума, но така и не разбра кога хората замъгляваха разума.

- Какво търсиш ти тук? - попита джуджето.

Докато говореше, елфът разгледа джуджето по-добре. Беше седнал, затова не си личеше колко е висок, но си беше едър. Раменете му караха главата да изглежда малка, а вените по ръцете му изпъкваха, така че като отпиваше, изглеждаше все едно ейлът вече тече по жилите му. На гърдите си носеше бронзова плочка с изляти на нея боздуган и ботуш.

- Аз съм ловец, приятелю - тържествено издекламиря елфът - ловец на хубави истории! Прекосил съм цял Фаерун, за да събирам най-великите легенди. Някои от тях даже лично съм преживял. Ако ми разкажеш своята - елфът направи пауза - ще те направя безсмъртен!

Дори и в цялата глъчка, гласът на елфа беше ясен и силен. Рори си помисли: "Е, какво пък, щом и на разни непознати блудници съм разказвал."

- Роден съм в бисера на Севера, град, където такива като теб, са много повече от тези като мен. Баща ми е майстор, занаятът му е да прави разни дрънкулки от бронз. Като бях дете, прекарвах по цял ден в това да тичам с дървен меч по улиците на града, докато стражата или съседите не ме докарваха при баща ми, защото съм плашел животните. Живеехме на края на града, почти до стената. Всеки ден мечтаех за приключения, четях за великите подвизи на джуджетата от Митрал Хол, и си представях какво би било да си велик боец или смел герой.

Когато брадата ми започна да набожда, започнах да работя в една таверна. Казваше се "Устните на Алустриел", и не знам самата тя дали знаеше за съществуването и, но редовните посетители се шегуваха, че не се знаело за кои точно устни става въпрос.

Елфът се засмя и отпи от своя ейл.

- Собственикът на кръчмата се казва Лортис Кент, странен полуелф, макар че чертите му са съвсем като на елф. В летните вечери, когато имаше по-малко работа, той ми разказваше истории от Silverymoon, за създаванато на Лунния мост, за Висшите Магове и за Myth Drannor.

Лортис беше майстор на меча и от време на време организираше надпревара в кръчмата, и ако някой успееше да го победи си тръгваше с понатежала от злато кесия. Никой не успяваше, и всички се задоволяваха само с това да си тръгнат пълни с ейл. Един ден реших аз да се пробвам срещу него. Бях изпил едно-две за смелост, а пък и не бях държал истински меч дотогава. Е, натупа ме здраво, но пък явно остана впечатлен, каза, че не е виждал младеж да се бие така, и на другия ден започна да ме обучава.

Оказа се, че полуелфът е последовател на много стар елфически вид битка. Наричаше го Острие на Здрача. Беше наполовина изкуството на битката, и наполовина изкуството на магията. Често ме водеше на изток из планините, където се упражнявах върху гоблини и заедно правехме пътищата безопасни за търговците. Никой не разбираше, а и по-добре.

Но не може душата да копнее да види хоризонта, а пък да седи от вътрешната страна на градските стени. И така събрах пари, купих си екипировка и Лортис ме посъветва да се насоча към най-добрият град за приключения из целия Север.

- Уотърдийп - довърши елфът. - А къде са ти подвизите, джудже? Убитите дракони, сандъците със злато - засмя се той.

- Само това си имам - Рори извади голям черен рог на дължина колкото лакът.

- Ним! Довличай си задника да свириш! - прекъсна ги гордият баща, който вече видимо имаше проблем с ходенето в права посока.

- Трябва да тръгвам, джудже. Нека Тимора осветява твоя път, а Латандер насочва твоя меч. Ако имаш път към Невъруинтър, приятелите ми имат кръчма там. Казва се "Вълчата Бърлога".

....................

Сватбата продължаваше, Рори отпиваше ейл и обмисляше маршрута за следващия ден. Доста път го чакаше до целта. А от там насетне - кой знае какви приключения го чакаха.