WARHAMMER DEATH ON THE REIK - 20 - На едно кръв

 (автор е Сънчо)

След като убиха капитана, лордчето реши, че бронята му е тъкмо по мярка и я навлече. В съседната стая си почивал някой с бяла маска на младеж. Лорда, вече облечен с капитанската броня успял да го излъже и да го примами към дупката, от която бяхме изпълзяли. Минаха покрай нас и Каспар ни каза да ги последваме. Като стигнахме там, приложихме същата тактика и Каспар се засили и го изрита в дупката с проклетите си копита. Долу се размаза, вратът му се счупи, ама нещо в тая работа миришеше на хаос. За всеки случай му забих една стрела в гърдите. Оная гад запълзя и закуцука навътре в мрака! Нещо му имаше на тоя мръсник, ама решихме, че не си струва труда и да го оставим на нашите приятели да го убият и тръгнахме на обратно, за да им дадем сигнала. 

Минахме през стаята на маскирания и я претарашихме бързо, бързо. Намерихме в една препарирана минотавърска глава, колба със зелен цвят. Козлокракият рече, че му е познато, и го обърна на екс.Оказа се лековито, та му се размина. В сандъка му освен хубави дрехи, имаше огърлица, пръстен с герб на грифон. Другият франкофон, Франц, веднага се накичи с тях, сякаш е отишъл на панаир.

На горния етаж – купища слама. Идеално да запалим тая проклета кула и да дадем сигнал. Първо обаче трябваше да се разправяме с обитателите – мутирали плъхове, големи колкото кучета. Мръсна работа, ама бърза. Сламата пламна като факла и ние хукнахме към моста и другата кула.

Насред моста ни спряха двама стражи. Питат къде отиваме, а аз гледам – стените надупчени като швейцарско сирене и от всяка дупка наднича зареден арбалет. Цяла дузина! Ама лордчето пак ги заприказва с неговите сладки приказки и ония, глупаците, ни пуснаха да минем към старата част на замъка.

Като минахме портите, пред нас се разкри цялата мръсотия. Освен разнебитения замък, видяхме кула до замъка, дълбок ров с решетка и шипове по средата, някаква малка постройка, дето приличаше на градина и осквернен храм на Сигмар!

Храмът беше първата ни грижа. Няма как да оставим такова нещо! Влязохме да го изчистим от тая гнус. В дъното имаше статуя на женуря с щипки вместо ръце. Розов дим се стелеше навсякъде, а по пода некви хора се въргаляха в мръсотията си. Ясна е тя, работа на Слаанеш. Почнахме да трошим всичко наред, ама един демон не беше съгласен и се опита да ни спре. Не му се получи. Изпратихме го обратно в хаоса с няколко добри удара. Съборихме статуята върху един дрънчащ орган, изпотрошихме делвите с розовия пушек и си тръгнахме. 

После се насочихме към кулата. Пълна с хлебарки, да му се не види! На горния етаж – гигантска хлебарка свири на некво пиано! И още по-лошо – проговори! Представи се за лорд Лудвиг Ван Витгенщайн, бащата на оная, Магрит. Имал и син в Миденхайм, ама не разбрахме и той ли е станал на буболечка. Разправя, че жена му и други роднини били в замъка и всички били "променени" от камъка. А в ямата долу имало провален експеримент и да не ходим там, никой не излизал жив. Тука в този замък всичко е пропито с хаоса, трябва да го прочистим с огън и стомана.