Уау, ето, че стигнахме до този етап. Почти година и нещо
след началото преминахме през купища изпитания, прекосихме цял полуостров в
търсене на артефакта Соулмонгър, пребродихме руините на Ому и най-сетне минахме
всичките 6 нива на най-бруталния дънджън, който някога сме играли. Като се
замисля, това беше и най-дългото приключение, което изобщо сме играли някога.
Определено много сефтета за иначе доста продължителната ни ролева кариера.
И така, понеделник следобяд, в пълен състав, джънкът е на
масата, фигурките са подредени и започнахме, от където приключихме миналия път –
хвърляхме инициатива срещу гигантското ъндед бебе, което се оказа, че се нарича
Атропал. Тук реших да заложа на сигурно и отново направих облог, че ако го
победим блог постът ще е 1000 думи.
Самият атропал беше много интересна гад и определено ни
изпоти. Имахме доста чудене дали изобщо можем да го убием, защото решихме, че
може би Соулмонгъра го захранва и трябва да прекъснем връзката между тях, за да
имаме прогрес. Оказа се, обаче, че и СМ също отвръща на удара и правеше немалък
демидж с пипалата. Отделно бебето имаше някаква ъндед аура, която цъкаше демидж
и бързо ни изкара извън мелето. И на всичкото отгоре малката гад имаше legendary action и направо ни
разцепваше с тегави магии в нашите ходове. За наше щастие, благодарение на
добър чек от Жоро, бързо открихме, че има vulnerability към radiant.
За още по-голям късмет Бъбълс почна да го пуца с такъв тип демидж
отдалеч, а пък Марто успя да си направи комбото дето е веднъж на 3 сесии и му
вкара към 120 от един удар.
Все пак гадта почна лека полека да ни сваля един по един,
въпреки, че го бяхме поступали здраво. Паднаха Джем и Йенфир, а Бъбълс беше на
24 кръв. Гадта хвърли легендарен екшън и го остави на 1 кръв! Беше един ход или
смърт…Добре, че Ани се беше залепила за него и успя некак си от 3 атаки да
направи 5 демидж!
Финал! Атропалът се стовари в лавата и пипалата от
Соулмонгъра се отделиха от него. В този момент зад нас чухме стъпки и видяхме –
кой – нашият добър приятел Еку, обзет от страдание и (както Йенфир видя с телепатичния шлем) решен да умре. Оказа се, че нашият
графит от Сесия 10 („Еку е предател, кур за Еку“) всъщност е бил много точна
оценка на ситуацията. Бедният човечец беше водил приключенци, които да
захранват Томба за господаря Асерерак. Обаче, взел, че довел нас – а ние сме му
счупили проектчето.
„Проектчето“ е било въпросният Атропал, който той захранвал
с душите на всички мъртви, за да създаде ново божество. Но ние сме се оказали
твърде способни и сме провалили хитрите планове на лича. И сега Еку се
притесняваше, че наказанието за него и нас ще е по-страшно и от най-страшната
смърт. Той се хвърли в лавата (посъветва ни да направим същото) и душата му
отлетя в соулмонгъра, където той мислеше, че Асерерак няма да го намери.
Разбира се, в този момент дойде и ШЕФА химселф – архличът Асерерак
се материализира пред нас (изглежда точно както на корицата) и ни погледна с
червените си очи – двете червени слънца на омразата. Разбираемо беше доста
кисел и разправяше как ще унищожава хлебарки (разбирай – нас).
За наше щастие 9-те бога на Ому не бяха забравили тази мърша
и ни дадоха супер велик бонус под формата на instant long rest и 250 temporary hit points. За съжаление, не можахме да се възползваме
от живота на макс, поради blink-a
на Йенфир и факта, че Ани стана първата
жертва на лича и бонус точки
нямаше докато се въргаляше по земята.
Самият Асерерак….е какво да кажа…беше най-челенджинг гада,
който сме били изобщо. Отново имахме съмнение дали не е трик-бос, но в крайна
сметка, решихме, че не е и се концентрирахме да го атакуваме. Беше супер
недосегаем (at-will
counterspell, купища магии 6,7,8 и 9 ниво) и преценихме, че тактиката е да го шием отблизо, но пък
обикновената му атака е парализиращ тъч. Той определено ни смазваше по damage output и в един момент
почна да си личи. Изпаднахме в патова ситуация, в която нашият ресурс свърши, а
пък той вече имаше слаби, но все пак ефективни неща.
Цялата битка беше примесена с епични описания от Стоян,
което ме изкефи на макс, и ще помня дълго. Беше супер мотивиращо да чуем как
сме първите изпотили лича от 1500 години.
Както и преди се е случвало, всички налягаха (Жоро изяде
един power word kill даже) и
остана Бъбълс да се бие хенд ту хенд срещу него. Вече бях изгубил надежда и се
оказа, че сме му направили достатъчно демидж, за да прецени, че не си заслужава
да се бие с нас и … Асерерак си тръгна.
Малко бях озадачен от гледна точка на това, че едва ли щях
да го убия, но от друга страна, ние така или иначе му провалихме проекта, което
значи, че за него вече е все тая, ако трябва да се гони с хлебарките, за него е
по-лесно да изчака още 200 години да умрем от старост, I suppose.
И така, класиката – адамантиевите мостчета колабираха
(Бъбълс хвърли декстерити сейв – последното изпитание на дънджъна) и скочи на
балкона. Когато Соулмонгърът беше унищожен, имахме божествена награда от това,
че спасихме всичките души и можех да избирам кого да върна по телата им. Срещу
7000 опит на бройка, разбира се. Единствените тела, с които разполагахме бяха
нашите и на Еку и аз избрах да върна нашите по местата и в тялото на Еку
разположих душата на Артъс, който все пак ни помогна.
Соулмонгърът умря, душите бяха спасени, куестът бе изпълнен,
но ние ВСЕ ОЩЕ БЯХМЕ В ДЪНДЖЪНА. Естествено, че има death trap и на излизане. Това е Tomb of Annihilation все пак.
И така, преминахме през магическата мъгла
и се озовахме в една черна катедрала. Там имаше олтар, където намерихме
тялото на Артъс (той се взе в ръце ,
дет се вика) и имаше някакви интересни хуманоидни твари оковани. Пуснахме един,
защото Бъбълс го разбираше с компрехенд-а и той ни заведе зад олтара, където
имаше три пътеки, които водеха към три арки и една четвърта арка.
Клетникът ни каза, че по лилавата има парици, по златната е
смесено гадно и добро, червеното е сигурна смърт, а четвъртата (която беше
украсена с обгорял скелет) беше изходът. Новият ни приятел ни даде едно малко
камъче и това беше от него.
Решихме, че не сме били толко път, за да нема трежър и смело
тръгнахме по лилавата пътека. Тя ни пренесе в една гигантска библиотека, която
се оказа, че е Библиотеката на Господин Фокс. Той нещо послъгваше, което ни
озадачи, но осъзнахме, че всъщност това е нещо като Гугълски демиплейн, защото
от там можеше да се намира информация за всичко. Ние се окопитихме, взехме
книги за магическите предмети, които насъбрахме (Окото на Залтек, Пъпа на Луната
и Черепната чаша на Чгакаре), една за Томба и една за Раз Назал и се чупирахме.
Доста възпитателно, ДнД, браво - учите
децата, че истинските богатства са знанието и науката, а не ворпал мечовете.
Върнахме се обратно, минахме през другата арка и влязохме в
една черна пещера. Вече забравих откъде, но подсказката беше, че „Който с
обелиск идва, с обелиск си отива“. В центъра на стаята имаше басейнче от черна
материя, хвърлихме камъка в него и хоп – появи се обелиск. Извадихме и амулета
на Ункх (от входа) и с него – ХОП – се телепортирахме отпред. Тук ще спомена,
че съм потресен от факта, че дънджънът има шанс да те шиба дори и да спечелиш.
Но както и да е – СПЕЧЕЛИХМЕ! Преминахме първото готово
приключение евър, легендарния дънджън. Победихме младото божество и неговия
създател. Оцеляхме от изродските капани и битки и сега сме готови да играем
нещо ново.
Тук ще оставя място за размисъл за всички – какво ни се
играе, но и ще изложа едно мое чувство.
И то е, че не усетих истинска развръзка на нещата. Току-що
минахме най-коравото копеле евър, и се спасихме. Но пък от друга страна –
струва ми се логично да продължим да играем с тези герои. Спасихме света от
Соулмонгъра, но духовете на Ому направиха толкова много за нас, че ми се струва
як куест да върнем Ому на омуанците. Също така магическите предмети - изглежда, сякаш ги събирахме за нищо. Не знаем
какво правят, не успяхме да ги използваме – те реално имаха функцията на
красиви дрънкулки с яки имена. Според мен тук има яка почва за продължаване на
историята на Бъбълс, Джем, Йенфир и Ани. Или пък само част да са същите – може и
някой, ако иска да направи нов герой.
Оставям ви да помислите и да се порадвате на спомените от
НАЙ-ВЕЛИКИЯ ДЪНДЖЪН ЕВЪР.
К Р А Й
Няма коментари:
Публикуване на коментар