Историята на халфлинга Джин

Натъкнах се на нещо интересно и реших да споделя в блога. От времето, когато пишехме истории на героите си (което по мое мнение работи далеч по-добре, когато почваме от по-висок левел). Представям историята на халфлинга Джин, който се спусна в Ъндърдарк, още докато Космическите закони бяха се сменили само 3,5 пъти. Клерикът на Латандер е героят на Владо (когото част от вас не познават).

Приятно четене.

Случваше му се сравнително често. Затваряше очите си и си представяше, че е вкъщи в Luiren, че не е последвал призванието на магическия талант, а вместо това беше останал да помага на баща си и чичовците си с корабното дело. Баща му всяка седмица изпращаше един кораб към Dambrath и два кораба към Halruaa и посрещаше също толкова. Златото се лееше като река дори и в най-трудните времена, а фамилията Larkhead и до днес бе уважавана в цялата земя на полуръстовете.

Из обитателите на Luiren нямаше много приключенци. Всички предпочитаха да се занимават с честен труд, почти нямаше крадци, измамници или убийци, и никой не подозираше за опасностите които се крият отвъд планините или моретата, а тези които знаеха, предпочитаха да си мълчат и да не развалят идилията на полуръстовете. Какво би значело за тях да влязат в подземието на отдавна загинал елфически благородник, чието тяло е било покварено от силите на злото, и да го спасят от проклятието на не-смъртта? Какво би значело да изкарваш златото си с меч и магия вместо с мотиката на нивата или честна търговия? Какво би значело да лежиш по студената земя нощ след нощ, охранявайки кервани за мизерни жълтици?

Никой у дома не си и представяше да си мръдне погледа и мъничко отвъд двора си и това го вбесяваше.  Баща му се опитваше да го разубеди, но в крайна сметка се съгласи с него. Задвижи своите връзки с Халруаа и го изпрати да учи там в магическата академия. Той напредваше много бързо, беше един от най-добрите в класа си и даже му предлагаха апетитни позиции като преподавател. В началото му се стори интересно да опита, но лека полека пред него се разкриваха недостатъците на хората от академията. Те бяха тесногръди, алчни, суетни стари глупаци и точно както хората вкъщи не гледаха по-далеч от собствения си двор. Животът зад писалищата ги бе превърнал в такива.

Тогава той осъзна, че ще трябва да се движи сам напред. Приключенстването го разхвърли из най-различични кътчета на Фаерун. Имаше време да изучава магия, а пък освен това имаше и всичко друго, от което има нужда. Чист въздух, тръпката от битката, славата от победата, плячката на враговете....Е, парите не бяха, като за благородник, но му се струваше невъзможно да се върне към корабните бумаги в скоро време. По кръчмите винаги имаше с кого да си каже по някоя приказка, а и често имаше с кого да приключенства. Истински му липсваше компанията на една силна група, би искал освен наемници, с които да ходят заедно по бардаци, да има силни приятели до себе си - личности, с които би могъл да постигне нещо наистина велико. Да открие Нетерилски град или да успее да елиминира култ на някой отдавна забравен демоничен бог. От толкова много схватки със зли създания, беше разбрал, че космическият мир във Фаерун се балансираше едва-едва и силите на злото постоянно се опитваха да преобърнат всичко нагоре с краката. Неговите таланти трябваше да се използват за добро, но сам нямаше да се справи.

Така умислен Джин си седеше в малката кръчма в Daggerdale, където бе отседнал, и си пийваше кисело северняшко вино. Липсата на слънце не пълнеше гроздовете със сладък сок, но и така му харесваше. Хубавото вино твърде много му напомняше за вкъщи или за Халруаа. Изведнъж пред погледа му се появи интересна фигура. Не беше физически здрав, но в тялото му се усещаше изключителна издържливост - почти стоицизъм.

 "Я го виж този. Свещенник, при това на Латандер. Интересно защо ли е толкова притеснен. Сигурно знае нещо интересно". С тази мисъл Джин отиде при фигурата и се представи......