Curse of Strahd – 18 – Разплитане на мистерии

 

Ван Рихтен

Ето, че пиша и последният блог за 2022-ра. Доста добра година – успяхме да приключим кампанията по Еберон и мощно навлязохме в Curse of Strahd със средно по 2 сесии на месец. Тънката идея е да продължаваме толкова качествено и да приключим кампанията (живи здрави) май-юни на Батулия.

И така – без татко Сънчо, който да ни донесе вкусна манджа, се принудихме да поръчваме от хипстърите във Фабрика Дъга и след малко приказки започнахме играта.

Бяхме във вистанския лагер и разпитахме Алексей. Той ни каза, че босът Луваш нямал врагове, но пък другите вистани не помагали в търсенето. Говорихме и с боса и научихме няколко интересни нови неща. Мадам Ева не била вистани. Луваш много е пътувал из Фаерун, Еберон, в Мулхоранд доста го знаели, въртял бизнес пича. Дъщерята Анабел била от Еберон. Всеки, който пие вистанска отвара може да минава през мъглите. За по 5хил злато на човек щял да ни прекара през мъглите, но се съгласихме, ако намерим момичето, да ни прекара без пари.

Момчето ни каза, че последно на север я виждали (тя обичала да ходи до езерото Зарович), та тръгнахме натам. Имаше уж следи, но нищо сериозно и сетне стигнахме до брега на езерото. Там имаше три лодки (от които една счупена) и някакъв пичага, който ловеше риба на средата на езерото. Ние го заговорихме и се оказа, че той е напълно малоумен. Измуча, че е виждал Анабел вчера с някакъв човек, който я е завел обратно в гората. В лодката му, обаче, сякаш имаше тяло завито с одеяло. Подлъгахме го да излезе на брега и се оказа, че под одеялото има кукла на дете от Блински в цял ръст облечена с вистански дрехи. Малоумният ни се разсърди, че тарашим и трябваше да го увеащаваме, че сме приятели. Оказа се, че се казва Блуто.

Блуто бил уж приятел с Анабел и честичко я виждал. Последно била с мъж, който я носел в чувал. Мъжът дал куклата на Блуто. Бил с качулка и наметало и тръгнал в гората. Ние намерихме следите на мъжа и ги последвахме. Разбрахме, че му е тежало, защото е залитал носейки товара си.

Следите ни отведоха до портите на Валаки. Там дадохме 1 жълтица на стражите да напрегнат паметта си и видяхме, че само трима души са влизали сами в града вчера – Изек, Блински и Риктавио. Изек отпадна, защото той е нямало как да се затрудни с носенето на детето, остават другите двама. Отидохме първо при Блински.

Там се разделихме на две – Акта и Брин говориха с него през главния вход, а другите отидоха към задния вход (в който имаше капан) и сетне през прозореца на тавана. Блински не ни помагаше много, хванахме го и в лъжа и най-накрая призна, че е бил обиран и затова правел нов механизъм за секюрити. Това беше в унисон с това, което видяха и взломаджиите (задната врата беше разбита). На втория етаж от къщата имаше лаборатория, където нашият сглобяваше някакъв автоматон. Следите започнаха да сочат към Риктавио.

 Отидохме обратно в кръчмата. Брин уговори с Юри да има един гарван, който да следи Риктавио. Другите отидоха да претарашат стаята му. Бруно хвърли 1 и си забрави ножката там, но Йендей я откри. На другата сутрин Риктавио отиде на центъра и почна да си изнася театър. Навсякъде из града има плакати за фестивала в наша чест, който е след 1 седмица.

Ние скокнахме до кулата, но там нямаше никой (даже и фургона го нямаше) и се върнахме във Валаки. На следващия ден пак нямаше новини, но на по-следващия Юри ни каза, че има инфо от гарваните – Риктавио е ходил само до площада, което е странно, защото преди това е ходил някъде другаде. Разбрахме, че той ни подозира и решихме да се скрием при Блински. Там нощувахме и оставихме импа на Акта да следи веселчуна. Сутринта той изприпка при нас и ни каза, че Риктавио идва. Ние го видяхме и импът го проследи до един карнавален дилижанс близо до безлюдния стар пазар на Валаки. Там нашият човек оставил някакъв пакет и си заминал. Ние отидохме малко по-късно и що да видим – фургон, на който пише Rictavio’s Carnival of Wonders. „Мъжът не е това, което изглежда, той се движи с карнавален дилижанс“. Тук има нещо!

Фургонът се тресеше от време на време и стана ясно, че вътре има някакъв дзвер. Под фургона имаше локва кръв. Брин си кастна говорене с животни и надникна през прозореца – там видя огромен разярен саблезъб тигър, който каза, че е спътникът на ловеца Ван Рихтен. Ето, че най-сетне знаем – Риктавио e Ван Рихтен. Стопанинът му носи пържолки сутринта, а преди няколко дни му е донесъл едно вистанско дете – въпросната Анабел. Малко се изненадахме от тази жестокост и обмислихме какво да правим. В крайна сметка решихме да говорим с него, но да не е тук и да не убиваме тигъра.

В предната част на фургона ядохме отровни капани, но намерихме доста предмети, сред които и Tome of Strahd – предмет номер 2 от пророчествата на мадам Ева. Ето какво пишеше в него:

I am The Ancient, I am The Land. My beginnings are lost in the darkness of the past. I was the warrior, I was good and just. I thundered auoss the land like the wrath of a just god, but the war years and the killing years wore down my soul as the wind wears stone into sand. … All goodness slipped from my life; I found my youth and strength gone and all I had left was death. My army settled in the valley of Barovia and took power over the people in the name of a just god, but with none of a god’s grace or justice. I called for my family, long unseated from their ancient thrones, and brought them here to settle in the castle Ravenloft. They came with a younger brother of mine, Sergei. He was handsome and youthful. I hated him for both. … From the families of the valley, one spirit shone above all others. A rare beauty, who was called “perfection,” “joy,” and “treasure.” Her name was Tatyana and I longed for her to be mine. I loved her with all my heart. I loved her for her youth. I loved her for her joy. But she spurned me! “Old One” was my name to her – “elder” and “brother” also. Her heart went to Sergei. They were betrothed. The date was set. … With words she called me “brother,” but when I looked into her eyes they reflected another name – “death.” It was the death of the aged that she saw in me. She loved her youth and enjoyed it. But I had squandered mine. The death she saw in me turned her from me. And so I came to hate death, my death. My hate is very strong: I would not be called “death” so soon. I made a pact with death, a pact of Blood. On the day of the wedding, I killed Sergei, my brother. My pact was sealed with his blood, his…divinity. I found Taryana weeping in the garden east of the Chapel. She fled from me. She would not let me explain, and a great anger swelled within me. She had to understand the pact I made for her! I pursued her. Finally, in despair, she flung herself from the walls of Ravenloft and I watched everything I ever wanted fall from my grasp forever. It was a thousand feet through the mists. No trace of her was ever found. Not even I know her final fate. Arrows from the castle guards pierced me to my soul, but I did not die. Nor did I live. I became undead, forever. … I have studied much since then. “Vampyr” is my new name. I still lust for life and youth, and I curse the living that took them from me. Even the sun is against me. it is the sun and light I fear the most. But little else can harm me now. Even a stake through my heart does not kill me, though it holds me from movement. But the sword, that cursed sword that Sergei brought! I must dispose of that awful tool! I fear and hate it as much as the sun. … I have often hunted for Tatyana. I have even felt her within my grasp, but she escapes me! She taunts me! She taunts me! What will it take to bend her love to me? I now reside far helow Ravenloft. I live among the dead and sleep beneath the very stones of this hollow castle of despair. I shall seal shut the walls of the stairs that none may disturb me.

По-късно сгащихме Ван Рихтен  в стаята му и го конфронтирахме. Разбрахме се да сме съюзници и той ни разказа следното:

-          Жената, която ни е нападнала е Есмералда – негова ученичка вистани, която обаче той счита за неспособна и не я обича много много. Върколаците и представляват интерес някак.

-          Мадам Ева според него е демон свързан някак със Страд. Тя според него се опитва да влияе на бъдещето и това е изразено в картите. Ние допуснахме, че ако е така, то тя може да ни е пратила на куест да съберем айтемите под предлог, че това е съдбата ни, и после като нищо да ни прецака и да ни ги вземе.

-          Според него вистаните са в основата на всичко и той ги мрази до дъното на душата си – дори по лоши са от самия Страд, защото волево са избрали да са такива. Дори в известен смисъл те са оплели Дявола в своите мрежи и не те са негови слуги, а той е техен слуга.

-          Лудият магьосник има някаква връзка с Кехлибарените двери

-          Баба Лисага – много опасна, тя е нанесла „последния удар“ на Ордена на дракона и на Владимир Хорнгаард от Аргинвостхолт

-          Баба Марги – отишла при Рахадим да пазари някакво ответно действие срещу нас.

-          Знае къде е третият камък от Wizard of Wines, но не ни казва, защото „не би издал приятел“.

В крайна сметка Марти измисли план как да ни предаде костите на детето – ще ги остави в гората, където ние ще ги „намерим“ и занесем на мадам Ева да ни махне проклятието. Речено сторено. На другия ден намерихме останките и газ към Церския гьол. Там ясновидката ни посрещна с не много любов и тръгна да ни разпитва откъде имаме тези кости. Ние го играхме куул и не се издадохме, въпреки че тя направи една бърза справка с отвъдното. Погледна ни много лошо и обяви, че няма вече проклятие. Ура!

В това време Емо използва факта, че героят му не е теглил карта и изтегли следното пророчество:

„Върколак крие тайна омраза срещу твоя враг – използвай я“. Супер, ние имахме такива планове така или иначе.

На път към вистаните спря черният дилижанс на Рахадим и въпреки че бяхме скрити, той ни хвърли един свитък, в който имаше покана за вечеря от Страд.

My friends,

Know that it is I who have broght you to this land, my home, and know that I alone can release you from it. I bid you dine at my castle so that we can meeł in civilised surroundings. Your passage here will be a safe one. I await your arrival

Your host,

Strahd von Zarovich

 После отидохме при Луваш с идеята да ги сплашим да не ходят при върколаците. Бруно епично го излъга, че те са изяли дъщеря му и той вдигна целия лагер на оружие. С още един добър зар го убедихме, че там ще умрат и страхливите вистани се разбягаха на всички посоки. Останаха само трима пияни, които тръгнаха към пещерата на Муфаса. Ние също тръгнахме и Ниалис ни поведе шано през гората. Стигнахме там по тъмно и вече всички бяха във вълча форма. Брин отново игра говоренето с животни и се разбрахме с върколаците, че сме съюзници. Те ни заведоха при Кирил – техният огромен бял лидер, който беше малко по-тегав, но в крайна сметка му обяснихме каква е идеята – идва лидерът на вистаните – лесна плячка за тях и, че вистаните никога няма да ги притесняват от една страна, защото ги сплашихме, от друга, защото лидерът им никога няма да бъде намерен. Кирил ни каза, че ако е капан ще ни убият и ние седнахме да си чилваме.

Не след дълго върколаците дойдоха с разчленената глава на Луваш и всички заедно пихме от кръвта му в признак на първично побратимяване.

Achievement unocked: Friends with werewolves.

Нощувахме при върколаците и с това приключихме. Каква сесия – минахме доста куестове и остава да решим накъде продължаваме.

 

Curse of Strahd - 17 - Върколаци и Вистани

 (автор на текста е Сънчо)

Днес в този мразовит ден бяхме в доста намален състав.

Венци имаше работа, а Саши се беше разболял малко и доброто му паладинско сърце не му позволи да дойде, за да не ни разболее.

Побъбрихме си малко, хапнахме и доста стегнато продължихме от там от където спряхме, а именно пребити пред Аргинвостхолт.

Отправихме се да си ближем раните отново във Валаки, по пътя обсъждахме какво ще правим след това.

Имаше две предложения, да се върнем за 3-ти път, този път вече знаехме какво ни очаква и да използваме това знание или да отидем да бием Върколаци.

Преценихме, че ни трябва повече опит за Аргинвостхолт и ще се пробваме с върколаците. 

Малко преди портите на Валаки усетихме някакво раздвижване около нас, но докато го разберем какво се случва, нещо удари Брин и той се строполи на земята.

Тогава разбрахме, че не сме почивали и никой няма живот. 

Бруно видя някакво раздвижване на въздуха и се опита да атакува, но явно това не беше достатъчно и пропусна.

Йендей се втурна да помогне, с едно бързо движение притискайки правилните точки в тялото на Брим, спря кървящата рана и дори го свести.

Там той усети женски парфюм да се носи из въздуха, познато ухание, точно като от фургона на Ван Рихтен.

Тъй като предполагахме, че той(но повероятно тя) също се опитва да се бори срещу злото в Баровия, Йендей се опита да я вразуми.

Чухме звук от стъписване, след като спомена името му/ѝ и го/я помоли да не се бие с нас. (бел.Саш - не става ясно кое е името - ван Рихтен ли?)

Брим удържа гнева си и застана в защитна позиция, но не го/я атакува, изчаквайки нейното решение.

То дойде бързо, Йендей бе прободен, застаналият наблизо Бруно получи от същото лекарство и двамата се строполиха на земята, след което последва и 3-та атака срещу Акта.

Нещата не отиваха на добре, Акта се опита да локализира местоположението на атакуващия и използва магиския свитък за Страх.

Магията проработи, две оръжия паднаха на земята и чухме отдалечаващи се панически стъпки.

Не чакахме втора такава възможност, Акта с последната си останала магия вдигна Бруно и хукна да бяга към града.

Брин използва малкото му останала магия, за да излекува Йендей, подхвана го и хукнаха да бягат.

Ниалис грабна захвърлените оръжия и се отправи след другите.

Всички успяхме да достигнем до портите на Валаки и веднага се отправихме към познатия ни хан.

Взехме си по една топла супа и почнахме да разглеждаме новите ни придобивки. 

Една магическа малка брадвичка и сребърна рапира.

С тези нови придобвки бяхме още по обнадеждени за избраната от нас нова цел, Върколаците.

Бруно получи рапирата, защото беше доста умел с нея, а Йендей взе брадвичката.

Разказахме на ханджията на къде мислим да ходим и го помолихме за информация от гарваните за тази планиска местност до Креск и нещо подходящо за бой.

Не знаеше нищо повече за тази област, но ни каза, че имал нещо подходящо за върколация.

Дръпна една бъчва и зад нея се разкри кочан с 10 сребърни стрели, а от едно чекмедже извади парче дърво, което подсилва Сияйната магия. (бел.Саш. - Какво е това?)

На другия ден се отправихме да търсим скривалището на върколаците. 

Ниалис ни водеше през гората доста умело, близо до планинската част забелязахме един голям син гарван. 

Брин използва вродените си умения да разговаря с животните и той ни каза:'Га-га, вуци, близо, га-га, напред'.

Притаихме се между храстите и тихомълком продължихме напред.

Пред нас се откри пещера(тук Стоян я описа като пещерата на Муфаса).

Веднага след като влязохме, бяхме забелязани от две жени, които седяха на една по висока част вътре в пещерата.

По възрастната стоеше до един голям звънец и се представи като Азияна, а младата държеше лък и се казваше Таванка.

Разпитахме ги какво правят тук и дали са виждали някакви върколаци.

Те ни казаха, че тук в пещерата живеели дузина като тях, избягали от градовете хора, които не искат да бъдат тъпкани от хора като Бургомайсторите.

Върколаци нямало, те разпространявали тези истории, за да не идват хора тук и да ги тормозят.

Били имали преди много време някакви нападения, но ги прогонили.

Казаха, че веднъж дори дошъл и самата дясна ръка на Страд, елфа (на който му забравих името), но не обясниха защо е минавал. (бел.Саш. - проверих го, казва се Рахадим). 

Помолихме ги да си отдъхнем при тях за малко, преди да продължим с търсенето.

Таванка изприпка навътре и след малко се върна с позволение да влезем вътре и да си починем.

Влизайки по навътре в пещерата се озовахме при един старец на име Скенис и неговото възголямо черно куче Топчо.

Видяхме, че пещерата продължава още навътре, но ни настаниха до дядото.

И той ни каза същото, че те са измислили историята с върколаците и я разпространяват, за да не припарват хора при тях.

Попитахме го дали можем някак да сме им от ползва.

Тогава той спомена, че вистаните, които живеели до Валаки обикаляли наблизо и се опитвали да откраднат момичетата им.

Ако успеем да ги сплашим да не припарват близо до тях, техният лидер Кирил, щял да ни възнагради.

Тръгнахме си по живо по здраво и се отбихме в Креск да разпитаме за скорошни нападения.

Там ни казаха, че последно време не е имало, не смеели да припарват до техните високи стени, защото ще ги направят на игленици.

Пред пещерата гарвана пак ни чакаше и грачеше 'вуци, вуци, га-га'.

Потеглихме по пътя към Валаки да търсим тамушните Вистани.

На входа на града разпитахме за тях и ни опътиха по една пътечка отстрани от пътя.

Бяха се настанили в близост до града на едно хълмче, обградено от къщички с необичайна ахитектура.

Потропахме на първата врата, от която се появи закачулен сив елф, който говореше странно и имаше нещо с лицето му.

Казахме му, че сме попаднали на един техен в Аргинвостхолт и той ни опъти към съседната къща.

На входа имаше други закачулени, които ни пуснаха да говорим с Касимир Великович. 

Видяхме, че и неговото лице е доста обезобразено, което било сторено от Страд. 

Сестра му Патрина сгафила, но не ни каза как, а вистаните били техни надзиратели, които последно време не били добре настроени към тях както преди.

Заради гафа, всички елфи страдали, а боговете им не можели да достигнат до това място и не можели да получат утеха.

Йендей им разказа за неговия бог и че могат да опитат с него.

Казахме му за момчето в бъчвата и че не сме успели да го измъкнем.

Благодари ни за тази информация и каза че ще се опита да направи нещо по въпроса.

Спомена че последно време сестра му се явявала в съня му и искала прошка. 

Също усещал, че се намира в замъка на Страд.

Помоли ни ако се озовем там, да я потърсим и освободим.

Оставихме го и се отправихме към купона на горния етаж.

От там се чуваше силна музика и вистанки танцуваха край огъня, бяха налягали вече някой по земята, а голи чавета тичаха или гризяха колелото на единия фургон.

Не бяхме дошли за веселбата, затова се отправихме към най-голямата палатка, от която се чуваха викове.

Вътре бяха насядали вистани около едно вързано момче на един кол в средата.

Пияния насълзен вистан Ловаш биеше с камшик, клетото момче Алексей.

Брат му на Ловаш го озапти, преди да е убил детето.

Докато ни настаняваше в палатката го поразпитахме какво се случва.

Обясни ни, че Алексей е трябва да наглежда дъщерята на Ловаш, Анабел(същата която ѝ мадам Ева иска да намерим).

Разпитахме го дали са ходили покрай пещерата на Върколаците(няма какво да се залъгваме, такива са), каза ни че не припарвали там, изчезвали деца. (бел. Саш. - само докато четох вече бях сигурен, радвам се, че сме на едно мнение)

Преди време били ходили там и им изчезнали дечурлигата, оплакали се на Началника, ама той ги отебал.

'Можели да ходят навсякъде, ко дирели там, просто да не ходят.'

И затова не припарвали в тази област.

Акта се опита да омае Ловаш да пусне младежа, за да го разпитаме и така да научим повече за дъщеря му, което ще ни помогне да я намерим.

Но дори с нейния късмет и магия (3,1,3), тя единствено възбуди сексуалния му апетит. (бел.Саш. - какво е 3,1,3?)

Той я награби и се опита да я завлече в съседната палатка. 

Преди да успее да я изведе(и умре), успя да го накара да помисли малко с пиянския си мозък колко неотложно е да разпитаме Алексей и да я намерим възможно най-бързо.

Разплакан той ни позволи да го свалим от кола и разпитаме.

Брин го излекува малко, за да можем по лесно да разговаряме с него.

Между хлиповете му успяхме да разберем, че когато е изчезнала, той си е играел с нея.

Тя побягнала в гората в посока планините на юг и не се върнала.

Обичала много да плува в езерото до Валаки, но и там не я намерили.

Тогава пратили сивите елфи да я търсят, защото били горски хора.

Хлапака не искаше да го оставяме, защото пак щели да го бият и искаше да го вземем с нас.

Йендей се опита да му обясни за неговия бог и пътя, който следва и който той трябва да приеме и изтърпи (Боя изгражда, той не разгражда).

Забелязахме едно русо детенце в лагера, което говореше на странен език и никой не го разбра.

Разпитахме и още един визтан, но той ни каза същото.

С тази нова информация си тръгнахме от там и се чудехме на къде да поемем, дали да проверим езерото или да отидем пак при върколаците.

Curse of Strahd – 16 – „Където втория етаж, там и третия“

Spoilers without context

Започвам сряда сутрин несвойствено в отпуска – гледам беби, навън вали сняг, закусвам от домашния кекс на мама и сядам да пиша блог. Във вчерашния международен ден на любовта към полицията (13.12) успяхме в пълен състав да продължим приключенията на героите от Ravenloft.

Началото беше в замъка Аргинвостхолт, където бяхме накацани от седем призрачни воина, които се материализираха от стените на тесния коридор и започнаха да ни клецат. Ние бяхме крайно изцедени от предната битка. От двете ни страни имаше врати, които водеха към двете кули на замъка – и двете заключени. Сънчо се сети, че имаме ключ и Бруно някак си успя да влезе в едната кръгла стая. Тя беше покрита с боклук и изпочупени вещи и решихме, че ще се евакуираме през прозореца. С триста зора и едно кинематографично скачане, в което Брин скочи и на излизане прибра ранения си другар Ниалис попаднахме долу в гробището. В него имаше крипта, но не посмяхме да влезем в нея.

Решихме, че имаме нужда от дълга почивка и тъй като беше към обяд решихме да палим обратно към Валаки с риск да има рандом енкаунтър. Такъв имаше и 4 вълка ни нападнаха в гората и почнаха отново да ни порят. Вълците бяха наистина с отличенморал и се биха почти до последния вълк, който избяга, вероятно, защото на Стоян му стана ясно, че никой няма да умре и да спестим време.

Във Валаки нямаше нищо интересно. Слуховете в кръчмата бяха, че сме отишли да преследваме мъртвия Слоздер Слоздерович (което е вярно) и че ни е пребил (което в известен смисъл също е вярно). Другото беше, че в Креск явно нещата вървяли добре и Валакският бургомайстор нещо не се кефил как хората му разбирали, че Кресков е всъщност доста по-готин БМ.

Върнахме се при замъка и Акта долетя до третия етаж, където влезе оживената статуя на дракона. Имаше три големи прозореца, в която някога е имало стъклописи. В залата имаше доста боклуци и изпочупени вещи, както и един трон с дракон на гърба обърнат гръб към прозореца. Там където на долния етаж бяха стълбите седи статуята на дракона – полупрозрачна с вени, в които тече огън. Вече беше станал огромен – главата му е колкото едно medium създание. Зад него има перде.

Акта пусна импа да види какво има на трона. Имаше брониран скелет подпрян на един огромен аниме меч.

Решихме, че драконът ще говори с нас щом все пак му помогнахме. Сънчо назова името му Аргинвост, той отвори огромните си очи и ни каза да не говорим тук, а да го последваме. Той ни заведе в друга зала над коридора с духовете. Там имаше 3 огромни прозореца, една счупена врата и няколко нарязани картини. Драконът се намести по начин, който подсказваше, че това си е неговото място от векове.

Започнахме да си приказваме с дракона (който употребяваше много архаични думи) и научихме следните неща. Това е било орден – братството на храбрите, бойци срещу Страд, но омразата им към него ги е завладяла напълно и погубила. Драконът не помнеше много детайли, за които го питахме (кой го е превърнал на въгленче) и не желаеше да ни помогне да вземем меча от скелета в голямата зала. Аргинвост ни каза, че истинското голямо зло са „кехлибарените двери“ – там, където Страд е станал вампир. Тоест има нещо още по-древно и страшно от него, което го е направило немъртъв.

Скелетът на трона се оказа, че си има има – Владимир Хорнгард. Ние назовахме името му и две сини светлинки просветнаха, там където някога са били очите му. Той се изправи, взе меча и почнахме да приказваме.

Влад истински мрази Страд (точно както и драконът ни каза). Дотолкова, че не иска да го убие (защото веднъж вече е умирал), ами напротив –безсмъртието е най-висшето наказание за Страд, защото той така живее във вечна болка и само така страда най-много.

„Тоест искаш да кажеш, че всичко трябва да остане точно така, защото сега като владетел на Баровия, Дяволът страда най-много?“ – го попита Брин.

„Да.“ – каза мъртвият.

Тук последва хитър ролплей момент, в който Брин се опита да го убеди, че любимата на Страд се преражда в ново тяло и че той измежду хилядолетията страдание всъщност изживява любовта и не му е чак толкоз гадно. Последва крайно тъп зар и скелетът не се хвана, но пък за сметка на това каза, че е готов да дебне и да убива дори малките момиченца, които са инкарнация на любимата му.

Е браво.

Въпреки това си записах монументалния 500 опит (което е може би all time рекорд за ролплей награда) и го нападнахме. Както Емо правилно предположи той повика другите призраци и ни запукаха на ужас. Самият Влад удряше много много тежко и в комбинация с 8 приятели много бързо ни направиха на кайма.

Прилагам и илюстрация

Нещата не на шега отиваха към ТПК, когато се роди гениалният план да бягаме за втори път през прозореца (Венци бе автор на крилатата фраза, която краси днешното заглавие). Бруно и Акта успяха да се спасят и да излязат през прозореца, но другите се търкаляхме по пода. Със сетни сили отново Брин успя да спаси Ниалис и гризнахме дръвцето от fall damage. За щастие сме като Джон Маклейн и умираме трудно и успяхме да се върнем обратно във Валаки, където и спряхме сесията.

Какво да кажа за финал? За мен беше супер фън! Припомних си златните години на трети едишън, когато можеше наистина да хвърлиш топа по всяко време. Чувствах опасност, предизвикателство и най-вече много фън. Мисля, че трябва да си припомним големите си тактически победи (като хага в мелницата) и да помислим как да направим така че Влад да не може да вика подкрепа. Записвам няколко предложения, за да не ги забравим:

-          Да доразучим замъка (и най-вече криптата в гробището).

-          Да използваме silence spell, за да не може да ги повика (той ги извика с гласа си)

-          Да изчистим долния етаж, за да ги убием преди да се бием срещу него.

Очаквам следващата сесия с нетърпение!

Curse of Strahd – 15 – Argynvostholt

 

Неделната вечер е, а аз с едната ръка гледам беби, с другата пиша описвам нашите приключения в Баровия.

Датата беше първи декември и в обичайното БЛО бяхме обичайните заподозрени освен Венци, който имаше малко семейни задължения.

Започнахме в Крьеск, както си подобава с размисли относно накъде да се иде след това. Марти беше доста надъхан за върколаците, но в крайна сметка се реши да ходим в Аргинвостхолт, където отиваше умрелият Слоздер Слоздерович, когото срещнахме пред портите на Валаки.

Следвайки картата, която откраднахме от Ван Рихтен стигнахме до замъка, който живописно бе кацнал на възвишение над тясната долина. Външният вид беше най-общо казано на паркетен замък (или както Емо е написал – Дисни замък). Ужким има бойници, стени и т.н., но не ни изглеждаше като да може да устои на една сериозна обсада. Южната стена на замъка беше почти изцяло съборена.

Пред парадния вход имаше статуя на дракон и когато понечихме да влезем, от нея ни лъхна студен бриз, но без да ни нарани. Озовахме се в голяма зала, която изглеждаше като гробница на крал и вътре имаше гигантски гоблен на мъж в сребърна броня яхнал кон. Покрай гоблена имаше статуи на военни мъже, които някак си приличаха на героя от гоблена (може би бяха роднини). Както си се разхождахме сякаш голяма сянка на дракон мина по пода.

В първата стая намерихме камина и дървен саркофаг с жена с корона. Бруно отвори саркофага, но там имаше счупени винени бутилки и нищо интересно. Брин откри в камината някакво въгленче, което сякаш беше живо и ни мънкаше и искаше да го нахраним. Ние го разпалихме и го прибрахме в едно шише.

На север от тази стая влязохме в едната кула на замъка (Северозападна). През коридор стигнахме до североизточната кула близнак ,където също имаше камина. В средната стая между двете кули имаше много бурета с вино, което отдавна се беше превърнало на оцет. Брин отвори едно буре и вътре намерихме един сив елф, който каза че е от елфите на Валаки. Ние не бяхме виждали елфи във валаки, но се оказа, че живеят около града и техният лагер се ползва също от вистаните. Самият елф се казва Савид и е търсел Анабел (която и ние търсим от вистанското проклятие от миналата сесия). Момичето се оказва, че била щерка на шефа на лагера на вистаните Луваш. Мангустите са се изпонапили и са изгубили момичето. Вистанска работа. Елфът бил видял някакви ъндеди, единият, от които – с кон. Чудно. Оставихме човека да почива в буретата и продължихме нататък.

В стаята на юг имаше голяма каменна маса. На запад от нея се озовахме в нещо като църква с богата украса, олтар и амвон. Над олтара имаше каменна скулптура на слънце. Имаше три фигури, които се молеха. Ние отидохме да им говорим, но те казаха, че сме слуги на Страд и понечиха да ни миризят. Бяха доста тегави и се разминахме с почти всички изхабени ресурси.

В това време огънчето много се вълнуваше, че е близо до слънцето и ние продължавахме да го храним, докато най-сетне се превърна в огнено драконче с пушек излизащ от крилата и размерите на куче. Дракончето излетя навън, където го последвахме и се вля в статуята на дракона. Тя оживя под формата на огромно полупрозрачно драконовидно създание с огнени вени и някак си се шмугна в прозореца на втория или третия етаж.

Ние продължихме да експлорваме на юг и видяхме огромни много опасно изглеждащи паяжини в разрушената част.

Качихме се на втория етаж през централните стълби и видяхме, че основно вторият етаж е от балкони. Над трапезарията – имаше голяма статуя на човека от гоблена. Имаше и голяма картина на планините Бараток, които се виждат от Баровия.

Залите в северната част са различно разположени – северното крило е разделено на две от Т-образен коридор с 5 врати. Залата вляво е спалня с картина на огромен сребърен дракон. Зад картината намерихме сребърен ключ. В отсрещната стая имаше създание с размерите на малко дете направено от пушек, което ни съскаше като сърдита котка. Ние затворихме вратата и продължихме към западната кула.

По едно време зад последния в коридора изникна каменна стена, а над нас се материализират духове на отдавна умрели воини.

Става страшно.

Какво да кажа - топ експлорейшън сесия, много яко смени тона и ни вкара в класически дънджън кроул из руините. Евала на Марти за якия ап, с който рисуваме, и на Емо за подробните записки!