Започвам сряда сутрин несвойствено в отпуска – гледам беби,
навън вали сняг, закусвам от домашния кекс на мама и сядам да пиша блог. Във
вчерашния международен ден на любовта към полицията (13.12) успяхме в пълен
състав да продължим приключенията на героите от Ravenloft.
Началото беше в замъка Аргинвостхолт, където бяхме накацани
от седем призрачни воина, които се материализираха от стените на тесния коридор
и започнаха да ни клецат. Ние бяхме крайно изцедени от предната битка. От двете
ни страни имаше врати, които водеха към двете кули на замъка – и двете
заключени. Сънчо се сети, че имаме ключ и Бруно някак си успя да влезе в едната
кръгла стая. Тя беше покрита с боклук и изпочупени вещи и решихме, че ще се
евакуираме през прозореца. С триста зора и едно кинематографично скачане, в
което Брин скочи и на излизане прибра ранения си другар Ниалис попаднахме долу
в гробището. В него имаше крипта, но не посмяхме да влезем в нея.
Решихме, че имаме нужда от дълга почивка и тъй като беше към
обяд решихме да палим обратно към Валаки с риск да има рандом енкаунтър. Такъв
имаше и 4 вълка ни нападнаха в гората и почнаха отново да ни порят. Вълците
бяха наистина с отличенморал и се биха почти до последния вълк, който избяга,
вероятно, защото на Стоян му стана ясно, че никой няма да умре и да спестим
време.
Във Валаки нямаше нищо интересно. Слуховете в кръчмата бяха,
че сме отишли да преследваме мъртвия Слоздер
Слоздерович (което е вярно) и че ни е пребил (което в известен смисъл също
е вярно). Другото беше, че в Креск явно нещата вървяли добре и Валакският
бургомайстор нещо не се кефил как хората му разбирали, че Кресков е всъщност доста по-готин БМ.
Върнахме се при замъка и Акта долетя до третия етаж, където
влезе оживената статуя на дракона. Имаше три големи прозореца, в която някога е
имало стъклописи. В залата имаше доста боклуци и изпочупени вещи, както и един
трон с дракон на гърба обърнат гръб към прозореца. Там където на долния етаж
бяха стълбите седи статуята на дракона – полупрозрачна с вени, в които тече
огън. Вече беше станал огромен – главата му е колкото едно medium създание. Зад него има перде.
Акта пусна импа да види какво има на трона. Имаше брониран скелет
подпрян на един огромен аниме меч.
Решихме, че драконът ще говори с нас щом все пак му
помогнахме. Сънчо назова името му Аргинвост,
той отвори огромните си очи и ни каза да не говорим тук, а да го последваме.
Той ни заведе в друга зала над коридора с духовете. Там имаше 3 огромни
прозореца, една счупена врата и няколко нарязани картини. Драконът се намести
по начин, който подсказваше, че това си е неговото място от векове.
Започнахме да си приказваме с дракона (който употребяваше
много архаични думи) и научихме следните неща. Това е било орден – братството на
храбрите, бойци срещу Страд, но омразата им към него ги е завладяла напълно и
погубила. Драконът не помнеше много детайли, за които го питахме (кой го е
превърнал на въгленче) и не желаеше да ни помогне да вземем меча от скелета в
голямата зала. Аргинвост ни каза, че
истинското голямо зло са „кехлибарените двери“ – там, където Страд е станал
вампир. Тоест има нещо още по-древно и страшно от него, което го е направило
немъртъв.
Скелетът на трона се оказа, че си има има – Владимир Хорнгард. Ние назовахме името му
и две сини светлинки просветнаха, там където някога са били очите му. Той се
изправи, взе меча и почнахме да приказваме.
Влад истински
мрази Страд (точно както и драконът ни каза). Дотолкова, че не иска да го убие
(защото веднъж вече е умирал), ами напротив –безсмъртието е най-висшето
наказание за Страд, защото той така живее във вечна болка и само така страда
най-много.
„Тоест искаш да кажеш,
че всичко трябва да остане точно така, защото сега като владетел на Баровия,
Дяволът страда най-много?“ – го попита Брин.
„Да.“ – каза мъртвият.
Тук последва хитър ролплей момент, в който Брин се опита да
го убеди, че любимата на Страд се преражда в ново тяло и че той измежду
хилядолетията страдание всъщност изживява любовта и не му е чак толкоз гадно.
Последва крайно тъп зар и скелетът не се хвана, но пък за сметка на това каза,
че е готов да дебне и да убива дори малките момиченца, които са инкарнация на
любимата му.
Е браво.
Въпреки това си записах монументалния 500 опит (което е може
би all time рекорд за
ролплей награда) и го нападнахме. Както Емо правилно предположи той повика
другите призраци и ни запукаха на ужас. Самият Влад удряше много много тежко и в комбинация с 8 приятели много
бързо ни направиха на кайма.
Нещата не на шега отиваха към ТПК, когато се роди гениалният
план да бягаме за втори път през прозореца (Венци бе автор на крилатата фраза,
която краси днешното заглавие). Бруно и Акта успяха да се спасят и да излязат
през прозореца, но другите се търкаляхме по пода. Със сетни сили отново Брин
успя да спаси Ниалис и гризнахме дръвцето от fall damage. За щастие сме като Джон Маклейн и умираме трудно и
успяхме да се върнем обратно във Валаки, където и спряхме сесията.
Какво да кажа за финал? За мен беше супер фън! Припомних си
златните години на трети едишън, когато можеше наистина да хвърлиш топа по
всяко време. Чувствах опасност, предизвикателство и най-вече много фън. Мисля,
че трябва да си припомним големите си тактически победи (като хага в мелницата)
и да помислим как да направим така че Влад
да не може да вика подкрепа. Записвам няколко предложения, за да не ги
забравим:
-
Да доразучим замъка (и най-вече криптата в
гробището).
-
Да използваме silence spell, за да не може да ги повика (той ги извика с гласа си)
-
Да изчистим долния етаж, за да ги убием преди да
се бием срещу него.
Очаквам следващата сесия с нетърпение!
Няма коментари:
Публикуване на коментар